сряда, 1 септември 2010 г.

Време е ...за захлаждане,дългоочакваният и тъй желан от мен септември,с най-красивото синьо небе,е вече факт.Но дори и той не може да охлади кипящите в мен апокалиптични настроения и мисли.Мозъкът ми е нажежен до най-високата си степен,а водата ,която искам да ме охлади,нещо не тече.Наистина този път е по-различно.Всеки път си казвам,че ето,не мога повече,това ми е много,но се оказва ,че винаги може повече и повече.Само че колкото егоистично да звучи ,аз не искам повече,не искам и сантиграм отгоре.И не защото не мога да го понеса,а защото искам поне веднъж да се убедя,че нещо се случва както трябва и моите усилия не са били нахалост,да се убедя ,че като направя нещо ,то бива и да се получи,защото никога не се раздавам наполивина,а винаги нацяло.
Затова искам така.Поне веднъж.Само един път ,за да не се сривам пак,защото вече не съм на 20 и провалите не ме мотивират,както преди.Ето за това искам да дойде време- да спрат разочарованията ,за да имам стимул и доказателство ,че и при мен нещата ще се получат.

петък, 27 август 2010 г.

Време е....Днес е било времето да разбера нещо.Нещо ,което съм мислила ,че съм направила и преодоляла и мога да продължа без безпокойство,а  се оказа ,че не е така.Сега пак съм в началото и този път е още по-страшно,защото вече съм на 29.Този път наистина нямам идея накъде ,какво и с кого....Проблемите са солта на живота,ама много пресолено ми беше днес.
Време е някой да ми подаде чаша вода да преглътна,но не съм сигурна че ще имам сили да я поема.
И не вярвам да се намери някой.
И ми е обидно някак  си,защото тези,които ще ми я предложат дори нямат представа,колко ще съм им благодарна,но няма да са те тези,които могат да ми помогнат.
Уф...това не го очаквах,този удар не беше и под кръста,ами не знам и аз къде.
Мда,май е време..... за поредното разочарование.
 Време е...За какво ли не ми е време,ама като начало май-май ми беше време да се запозная с един цветна,шарена и ярка личност,такава каквато съм била и аз преди време.Бях позабравила какво  е да си такъв и да си сред такива хора,не че съм се обзцветила,просто избледнявам напоследък ,заобиколена от злободневни грижи и хора,смятащи ,че слънцето изгрява заради тях,с които ми омръзна да споря.              
Та ето сега,времето да имам и  аз някакво виртуално местенце,където  да описвам светоусещането си към този момент,настъпи.Като за начало това си е обнадеждаващо.Ще се опитам да потърся за какво друго ми е време и когато го направя,а не когато само си го мисля,защото мисълта убива делото,все пак,ще го споделя.
А точно в този момент ми е време за кафето,което от сутринта стои и чака да му се насладя подобаващо....